- На моменти се чувствам гузна. Заради теб, заради това, което успях и не успях да направя.
- Стана най-естественото нещо на света, знаеш. Пък и ти написа всичко това заради мен. Когато започна точно преди четири години, не знаеше защо пишеш, половин година по-късно спря да ме питаш, защото усети какво е, а след две години го видя в плана на реалността. Вярвай повече на усещанията си. Имаш още да учиш. Освен това ти отговарях, само това за сина не е вярно.
- Какво ще стане сега?
- Нищо. Ще мълча с теб отдалеч. Когато ти стане твърде трудно, попитай ме наум. Ще ти отговоря. Винаги съм го правил, помниш ли?
- Искам да намеря нещо, което знам, че ще ти хареса. Точно на днешния ден.
- Говорихме вече по темата. Направи го заради себе си.
- Уебър?
- Дай пак „Котките”, само че онова с дъното… Работата е там, че в реалността не знаеш кое е дъното и с кое ще заслужиш правото на нов живот. Трябва да минат поне няколко години, за да разбереш истинския смисъл на всичко, което ти се случва. Нищо де, ти си пиши, може след време да ти стане ясно.
- „Memory”?
- Става. Но спомените са и връщане там, където ти предстои да отидеш, но още не знаеш това. Трябва малко повече внимание само, като към всичко друго.
