Ако се върна, нека пак да съм жена.
Вземи ми друго, но това не ми отнемай!
Тя ще остава там, където в угарта
открива лъч и вижда образ от поема.
Ще тръгва онзи връх сама да покори,
осеян с кости и мечти в дълбоки преспи.
Ще казва „Всичко е наред!”, а ще гори.
Ще плачем мълком. Ще се смее често.
Ще вдига този, от когото с вик тълпите
странят в уплаха за уюта на съня си.
Ще вижда ангели в предателите скрити.
Ще слуша тайните на погледите свъсени.
Ще ражда в страшни болки с дни, а след това
ще знае истинската стойност на живота.
Ще плаща с милост за греха и затова
ще разпознава лесно корена на злото.
След битка с демоните чак до сутринта
ще става кротко чай за други да направи.
Ще тегли нишка от безкрая към смъртта.
Ще иска мъст в гнева и лесно ще забравя.
Ще вдъхва нов живот на гузните очи,
дома открили след примамливи пътеки.
С деца и внуци ще се учи да мълчи.
Ще става все по-силна, костите – по-леки.
Ще хвърля мост през вечността на сетивата.
Ще вярва там, където всеки разум спира.
След всяка рана ще посяда на тревата,
ще се изгубва, после с вик ще се намира.
Ще казва „Ставай!” даже тялото когато
сънува прежната осанка на газела
и ще повтаря твърдо: „Има път!”, докато
дъхът отлита тихо някоя неделя.
Ще шепне „Всичко е наред!” и ще гори
с гласа на свещи по Задушница и често
насъне само с благи думи ще кори
ума, поставен на колене насред преспите,
и ще остава там, където в угарта
открива лъч и вижда образ от поема.
Ако се върна, нека пак да съм жена.
Вземи ми друго, но това не ми отнемай!
