- Кажи ми, какво е домът за теб?
Когато започнах изречението, нямах представа как щеше да завърши.
— Домът, струва ми се, е познатото и обичаното. – Усетих как ми щракна отвътре, както всеки истински отговор прищраква в ума. — Не е ли така? Ти сядаш пред пианото, за да си посвириш, познаваш музиката и я обичаш, това не е ли завръщане у дома? Аз сядам пред таблото на мъничък самолет, за мен това е домът. Ние сме заедно, ти и аз, нашият дом е този движещ се автомобил; следващият месец може да е някой друг град. Когато сме заедно, ние сме си у дома.
— Значи звездите не са нашият дом?
— Домът не е място. Познатото и обичаното, струва ми се, не са заковани, покрити с керемиди или посадени. Ние можем да се привържем към гвоздеите и керемидите, но премести реда им и когато се върнем, ще кажем: каква е тая купчина клечки? Домът е определен ред, който ни е мил, където е безопасно да сме онези, които сме. 

Ричард Бах, Бягство от сигурността

Колкото повече въпроси задаваме за същността на пътя, толкова повече отговори откриваме за същността на дома.