Виждаш малко пред себе си. Толкова малко, че не можеш да предвидиш дори това, което ще срещнеш до залеза. Тогава в какво би могъл да бъдеш сигурен?
__________________
Alfred Sisley, “Wheat Fields near Argenteuil”(1873).
Виждаш малко пред себе си. Толкова малко, че не можеш да предвидиш дори това, което ще срещнеш до залеза. Тогава в какво би могъл да бъдеш сигурен?
__________________
Alfred Sisley, “Wheat Fields near Argenteuil”(1873).
В себе си?
“Себе си” е хем ригидно, хем променящо се непрекъснато. Май и на него не може да му се вярва много.
Добре дошъл тук!
В мига и времето, което изтича и никога повече няма да се върне и просто трябва да Си. Сигурността е измамно понятие.
Благодаря!
И все пак смятам, че Аз-ът е единственото, което остава винаги там, макар и да се променя. В момента, в който той изчезне, всичко (за теб) изчезва.
Изглежда така, сякаш пътят свършва в правата ос, само че има завой и зад него – другото.
Човек не познава докрай възможностите си, собствените си реакции и обема на ресурсите, с които може да посрещне и овладее всяка ситуация. Като добавиш и динамиката на съществуването, в което след минута можеш да се изненадаш от себе си и другите, какво остава?
“Единственото сигурно нещо е промяната”, казват. Хубаво звучи, но човеците имат нужда от сигурност, нали?
Амелия – интересна дискусия. Бих искал да отговоря с един образ и един текст. Текстът е откъс от нещо, което написах неотдавна. Образът е една снимка на инсталация на Хуан Муньос. Това е нещо, което трудно може да се разбере от снимка, но все пак… Поздрави!
“Заставам на празното място в края на пътеката, което е начало. Застивам в позата, в която съм намерил мястото си и в този момент виждам как пътеката пораства с още една ръка дължина. Но това вече не ме интересува. Аз знам.
Някъде изотзад се чуват стъпки. Пътят напред продължава. За него, който съм Аз. Той ще ме погледне в очите, преди сам да се обърне към бъдещето, и това ще ми бъде достатъчно.”
http://rawartint.files.wordpress.com/2008/05/juan-munoz-2.jpg
Великолепeн начин да изкажеш приплъзването ни по оста на времето, Маркус. Наистина.
Сигурна съм в следващата си крачка или в решението, което съм взела да не я направя. В първия случай се радвам на всичко, което срещам до залеза. Във втория случай – на красивия залез, който съм дочакала търпеливо.
Красиво и мъдро!
Картината е прекрасна. Създава настроение, тласка мисълта в различни посоки. Пътят свършва и не свършва просто защото всяка крачка продължава с нова. Така хоризонтът се “отваря” и ситуацията очаква своето решение.
Картината. Гледане и виждане. Какво виждаме? Най-вече себе си. Своя огледален свят. Опознавайки детайлите, опознаваме своето лице и характер, своите илюзии и надежди. И така – до края! До последния дъх.
Наскоро си мислех, че моето разбиране за Пътя може да се покаже с изображение на безбрежни море или пустиня. И мисля подходяща метафора за мен ще е, че аз съм начинаещ капитан или млад бедуин.
С всичко може, струва ми се.
Да така е на всеки Пътя е уникален. Това като го обяснявам на хора опитващи се да ме убедят в техния Път, до сега не са ме разбрали. Освен един дето той ми го каза още преди аз да го осъзная, но не съм сигурен дали и той го е разбирал или просто е бил толерантен.
Знаеш ли, относно символиката и смисъла на пътя преди време попаднах на нещо, което искам да поместя тук – текстът се отнася до символиката на руната Райдо (Raidho) с основно значение ПЪТ:
“Сейчас в мире господствует странная иллюзия. Человек никак не может понять своего постоянного присутствия на пути. Многие люди часто задают вопрос: «Где моя дорога? В какую сторону идти? Покажите, объясните в двух словах, куда я должен стремиться?» Фокус заключается в том, что каждый человек уже стоит на своей дороге. Вопрос лишь в том, как он движется: изменяется или бегает по замкнутому кругу. Вне пути, вне дороги находиться просто невозможно. Точно так же невозможно жить вне связи с Высшим. Мироздание рассыпалось бы, не будь оно организовано творческим могуществом Космоса.
Сам факт жизни указывает на то, что мы уже находимся на своей дороге. Вопрос лишь в том, чтобы согласиться на изменения, поиски и осознание. Речь идет не столько об усилии, сколько о принятии решения довериться перемещению. В общем-то и двигаться особенно не надо, потому что все необходимое случится само. Нужно только суметь не помешать этому. Законы жизни организованы так, что они принуждают человека развиваться. Но один может упираться рогами в землю, а другой способен хотя бы спокойно передвигаться.”
http://www.aquarun.ru/mant/atr/run5.html
Руски не знам, колкото преведе Google Translate.
На същото мнение съм напълно за нуждата от движението. От книги до примери от приятели и собствен опит съм съгласен за нужда от движението във различните му форми (физическо, мисловно, социално, духовно (на сърцето) и каквото друго има).
Това, което ме тревожи е текста взет като цяло. Може аз да съм невежа. Накратко този текст за мен е “път с ограда около него”, а не “крайпътен знак”.
Относно моето разбиране за пътя, може да не бъде разбрано без допълнителна информация. Морето и пустинята изразяват виждането ми за много конкретни индивидуални пътища. Пътя не е очертан и там ти капитана или бедуина благодарение на своя опит умение и преценка направляваш. Древните гърци са смятали, че капитана направлява динамиката между реда и хаоса за своя кораб. Реда и хаоса при тях са нещо като ин и ян.
Споделям мнението си и не мисля, че е нужно да е правилното за някой друг.
Темата за структурата и смисъла на пътя е една от най-дълбоките и всеобхватни теми в историята на човешката мисъл, затова си струва да се помисли по всеки от възгледите, които срещаме. Може би истината, която разпознаваме като своя, определя нашия път.
Схващането в руския текст, че всеки човек всъщност вече стои на своя път и въпросът е как се движи по този път, т. е. дали се променя или тича в затворен кръг, ми допада заради идеята, че това променяне стимулира преминаването на различно равнище с премисляне на наличния набор от дадености и изработване на нови стратегии за продължаване нататък.
Да това въртене в кръг е доста често срещано и има много форми.
Моето рещение е осъзнаване на реакциите и вярванията ми и мисловните конструкции, че не са непроменлива част от мен, обаче става само в момента когато се проявават. Но е доста трудно защото е въпрос на навик и понякога неосъзнавани вярванията и мисловни конструкции. Да съм честен напредъка ми в тая работа е малък.
There are roads that lead you nowhere
And roads that lead you home.
Думите в преоткрита песен (David Hallyday, High) дават интересен материал за размисъл по темата.
Вързано с текста на Бах, който публикува има смисъл за мен.
Всъщност целият блог е обединен от темите за лицата на пътя и дома и непрекъснатия процес на преоткриване на себе си и света, без да е бил замислен като такъв.