- Чуваш ли какво слушам? Прииска ми се да ти се обадя и да ти го покажа. Стана ми тъжно, че няма с кого да споделя това.
- Тежи ти, че не можеш да зарадваш несъществуващия? Не искай някой да харесва нещата, в които виждаш себе си. Едно от най-фините удоволствия на ума и сетивата е да потопиш себе си в създаденото някъде от някого, което те преобръща. Тези преживявания не могат да бъдат споделяни, не и в пълнотата им. Но… това не е хляб.
- Добре ли си?
- Добре съм. Само малко… Ще ми мине.
- Хубаво ми стана.
- Недей. Това, че ми харесва, няма общо с теб. Желанието ти да харесам това, което ми показваш, е равнозначно на изказ за потребността да харесам теб. На душата ти вреди такава жад. Дори никой да не хареса красивото за теб, дори никой да не забележи цветето в праха, старата книга, забравената песен, музикалната пиеса, рисунката, те са там. Някой някога ги е направил, влагайки себе си в усмивката отвътре. От тази страна на огледалото от вдъхновение ти му дължиш самота: да попиеш онова, което той ти подава и да му благодариш. Това е много любовен танц, не намесвай трети в него. Това нещастно същество, човекът, има право на любов към себе си, тотално освободена от задължения и условности любов. Не се лишавай от това. Друго такова няма да намериш.