За това място
септември 27, 2007
Това е моето място в мрежата, просто един глас сред множеството. Глас без илюзии за своята значимост.
Какво ли е да работиш с мисъл за тези, които ще видят плодовете от труда ти? Казват, всички успешни неща се основават на това, което ти доставя радост в живота, без което твоят смисъл изтлява и което иска да бъде вплетено в ежедневието ти. Онзи, който е превърнал своето хоби в своя работа, е щастливец; всяка частица от него ликува, докато ръцете, умът и мисълта му извайват нещата. А този, които пише, рисува, твори музика и танц, сътворява света в бисери на човешкия дух? Трябва ли да се създава така, сякаш никой няма да види и чуе това, което си направил? Трябва ли да съобразяваме това, което излиза под пръстите ни с т. нар. “хоризонт на очакване” на публиката? Нарцистични ли са хората, които пресъздават себе си в нещо друго или са небрежни към оценката на другите? Дали ще го наричат помпозно “моето изкуство” или ще си измислят нежни имена за това, което правят с обич, е все едно. То на практика наистина е тяхно и напира отвътре, а пламъчето в тях има нужда от кислород.
В текстовете на другите намираме новото, но можем да го оценим като такова с кукичките, чрез които съзнанието ни припознава текста като свой - труистични фрази и житейски прозрения, думи, отварящи внезапно прозореца на спомени и асоциации… Всъщност във всичко можем да видим само познатото, затова е важно до какво сме достигнали, какви чувства сме изпитвали някога, колко са гъвкави сетивата ни за радостите и болките на другите - така или иначе, ще виждаме парченца от всичко това в създаденото от другите хора. Четенето е активна дейност, построяване и дострояване на вложеното в текста, приплъзване по оста на компетентност напред, в която авторът и читателят имат еднакво активна роля.
Не очаквам някой в мрежата да хареса моите стихчета: много бих се радвала, но не заради това започнах да пиша. Не съм била поет, няма и да бъда. Моите неща сякаш сами се пишат; боли, преди да бъде намерена пътеката, по която да бъдат казани, после преболява - до следващия път.
Създадено заради стихчетата, това място постепенно разширява тематичните си граници, вмествайки всичко важно за мен в реалността: музиката, търсенето на връзки между нещата, въпросите и отговорите за света.
Бих се радвала, ако Ви е приятно тук.
Добре дошли!
октомври 4, 2007 at 10:10 am
Определено ми харесват твоите стихотворения. Творчеството трябва да се споделя. Не бива да го пазим само за себе си. Твърде егоистично е. Продължавай да пишеш, моля те!
октомври 4, 2007 at 10:18 am
Всеки досег с думите, че се харесва написаното от мен, ме кара да изпитвам нещо като притеснение и чувство за неловкост. Благодаря ти за оценката!
октомври 14, 2007 at 5:33 pm
Приятно ми е да съм тук. Посещавам твоето пристанище, когато ми е потребно да зная, че не съм сама. Благодаря.
октомври 14, 2007 at 6:09 pm
Пък на мен ни стана хубаво от думите ти. : )
октомври 19, 2007 at 6:52 am
Благодаря за това “място в мрежата”. Някак си го усещам и мое :)Обичам да идвам тук. И го правя особено често напоследък.
…А ако трябва да се изразя по-точно -
дори прекалено често
октомври 19, 2007 at 7:13 am
Добре дошъл, дано да ти е приятно в моя свят.
декември 26, 2007 at 8:06 am
януари 5, 2008 at 12:33 am
Много силни стихове! Вие сте човек с богата душевност, но и по женски нежна и ранима. Казват, че страданието пречиства. Дали ставаме по- чисти чрез болката? Зависи от човека, мисля, че ни се дава като възможност да опознаем себе си, като урок и всеки получава различна оценка. Да трансформираш болката в такава прекрасна поезия наистина трябва да получи най- високата оценка от… там горе, който ни подлага на житейските изпитания!
март 22, 2008 at 11:49 pm
Не знам какво мога да кажа. Наистина съм очарована от написаното. Това, че може би някой няма да хареса написаното не трябва да Ви отказва от творенето. Все ще се намери някой, който да оцени това, което вършите. А и май по-важното (колкото и егоистично да звучи) е Вие да харесвате това, което вършите и да ви доставя удоволствие, да ви радва и да ви прави щастлива, както сама казахте.
април 1, 2008 at 5:05 pm
Драга Амелия,
Доста скромна, забелязвам, сте Вие…А нямате основание за това, сиреч броденето Ви из фикциите на словото(позволявам да добавя и Музиката, публикувана тук, която смятах, че се оценява единствено от “последните мохикани”
ми е изключително близко като асоциативно-творчески възприятия, тъй че “С посоките на вятъра” мога да отвърна на Вашите ласкави думи за мен със същите, само че насочени от мен за Вас! А, да, и да пожелая нещо: Нека думите Ви пребъдат “В зениците на времето”… търсенията ви - също!
април 26, 2008 at 12:29 am
Радвай се, момиче!
Важното е, че се връщаме. Дали правим някакви асоциации със себе си, дали търсим и намираме нещо, което да си замисли и … да потърсим онази изгубена пътечка към самите себе си, но ние сме тук.
Стихчетата - това част от твоето усещане. човек или ги приема, или не. Нека това да не те интересува. Ти си Ти! И точно това е ценното!
Поздрави!